Николай Милчев: Не се наснимахте с Радев

АКО МОЖЕ, ДА ОСТАВИМ СНИМКИТЕ НА МИРА!

В тези първи часове след президентската победа на Румен Радев фейсбук е залят от снимки. Всеки, който може, иска, посредством фото, да покаже лична близост с Генерала. Трупат се снимки на щастливци с новия стар президент – Радев подава ръка на някого от Инициативния комитет, някой гледа Радев предано и влюбено, друг се кланя и му прави път.
Доста снимки има и с плътно наредени до победителя хора по стълбата на НДК, извън себе си от радост.
Във фейсбук греят и други снимки – Радев между небето и земята в изтребителя си, Радев, небрежно облегнат на дебела дъбова врата в Президентството, Радев между хората, между деца, увиснали на врата му и т.н.
Снимки, портрети, възторзи, театро, преиграване.
Нека кажа и друго – и наистина – много снимки с много чиста човешка любов.
Обаче си спомних нещо от преди години. В Ловеч някога имаше един мастит градски началник на БКП. За него се говореше, че е близък с Тодор Живков и че никой не може да го пипне. Ходеше този партиен функционер с един том от избраните съчинения на Тодор Живков – с автограф лично от Генералния секретар:
– Ама е забравил да ми напише името, само се е подписал! – Това обясняваше партиецът.
И всеки трябваше хем да трепери, хем да ахка от тоя автограф.
Като свалиха Живков, същият тоя любител на автографи веднага лепна в кабинета си снимка с Петър Младенов. Снимал се човекът с Петър Младенов на лов за зайци и няколко месеца навираше в лицата на хората новата си зайчарска снимка.
История с различни снимки съм изживявал и аз.
В къщата на едната ми баба нямаше какво да се крие. Дядо ми Никола, партизански командир, убит като доброволец в Отечествената война, ни беше нещо като знаме. Гордеехме се с него и се хвалехме даже премного. Негови снимки и портрети имаше доста, дори баща ми заръча да му направят гипсов барелеф, който закачихме на стената вкъщи.
При другата ми баба – по майчина линия, не беше така. Чичовците на майка ми, завършили образование в Букурещ, Прага и Чикаго, сродили се с известни буржоазни фамилии в София, които опираха чак до Лора Каравелова, не бяха най за пример по онова време. И роднинството с тях беше на втора линия.
Ровя се аз един ден в така наречената балконска стая, от която се вижда и Дунава, и Стара планина, и зад гардероба намирам две големи, прашясали и поизбелели снимки в рамки. На едната – лъснато и зализано момче с лачени обущета и бели чорапки, а на другата – сватба: младоженец, булка и кръстници.
Като видя, че съм извадил снимките, баба се смути, смутолеви нещо и ги бутна пак зад гардероба:
– Не са за тебе тия работи! – каза ми. – Стари работи са.
След няколко години разбрах, че на снимките са били малкият Симеончо и Г.М. Димитров в ролята си на кръстник на дядова сестра. Не са били за показване тогава.
Като дойде 1989 година, прашясалите снимки веднага бяха извадени и други мои роднини, включително и аз, почнахме да се гордеем с тях и да ги споменаваме, където можем.
Снимките на дядо ми Никола – убития при Срацин партизански командир, вече не бяха никак актуални. Точно обратното.
Докато един ден апаши не обраха къщата ни. Като видели, че барелефът на стената не е бронзов, а гипсов, взели, че го счупили о пода и си гасили фасовете в него.
Да не отварям дума за личните снимки и албуми – там играта на добри и лоши снимки не свършва никога. Бивши любими и приятели, после – врагове, бивши пристрастия, бивши залитания и кой знае какво още. Скъсани снимки, скрити снимки, върнати снимки… Край няма пренареждането. Вадим и крием, докато можем.
Тези дни ще е така – голямо показване на снимки с Радев ще падне. И голямо криене на снимки със… (тук името или имената напишете сами).
И все пак, ако може – да оставим снимките на мира!

Николай Милчев