Стойчо Стойчев:Псевдогероите превратаджии ги помнят само историците.
От студент помня емпиричното правило за циничните държавни наименования. То гласи, че колкото повече атрибути има към една република като “демократична, народна, свободна, социалистическа”, толкова по мракобесен, несвободен и антихуманен е режимът в нея. С една дума терор.
Днес като слушах Радев да заявява, че гласува за свобода, законност и справедливост на фона на побеснелия Рашков, който инкриминира целия ромски етнос и си позволява тотален произвол, репресии и сплашване на цели териториални единици вкупом с децата; все по нетолерантната към критики на едноличния му (на Радев) режим публична и медийна среда, легитимирането на вербалното насилие и стигматизирането на хора, позволили си да имат партийни предпочитания, различни от опциите, които биха коляно пред фонтанчето на Дондуков миналата година, да не говорим за някакво критично отношение към абдикацията му от амгажимент към управлението на кризите, в които се намираме; флиртовете с “хилядите честни социалисти” паралелно на шовинистическите му изказвания за съседите от Македония; електоралното елиминиране на симпатизиращите му партии за сметка на казионен собствен проект; размахващ чучелото на някакъв мним авторитарен режим на Борисов, докато сам е установил най-авторитарното управление в страната от 1990 г. насам, в пъти надминавайки “командира” Костов, и абсолютното му несъобразяване с елементарни правила на прозрачност, отчетност, конфликт на интереси и обществени реакции; тоталните чистки и назначения без конкурси на хора с неизвестен ценз и потенциал, появили се анонимно и по препоръка вероятно по уотсап от някой “адаш” на съветника му по корупционните въпроси, се сетих точно за този безхитростно изтъпанен цинизъм.
Поляризацията и екзалтацията на възторжените му фенове мога да сравня единствено с архивните кадри от посрещането на “братските, освободителни” части на Червената армия на 9 септември.
Веднага си дадох и сметка, че в последните 100 години, като пропуснем периода на стоителство на социализма от 45 г., политическият режим и система се сменят на всеки 10 години. Деветоюнския преврат 1923, деветнадесетомайския от 1934, деветосептемврийския от 1944, двуполюсния модел от 1990, новия морал и новото време 2001, борбата с корупцията и ОП от 2009 и революцията на достойните от 2020.
До 1944 вкл. военните са винаги ангажирани пряко в преврати. Май сега тази мода се завръща в по-благовидна форма единствено заради външните ограничения. Съдържанието обаче мирише на същия скапан формалдехид, в който е препарирана авторитарната скодоумна мисъл на претендиращите да са спасители на нацията.
Истинските герои, които пазим в сърцата си никога не са имали подобни претенции приживе. Нито Левски, ни Ботев, ни Бенковски.
Псевдогероите превратаджии ги помнят само историците, но едва ли някой им отдава почитта, която са имали наглостта да изискват сами докато са узурпирали институциите на властта. Радев попада точно в тази категория. Изисква да го тачим все едно е Левски, а единствената му победа до този момент е срещу г-жа Цецка Цачева на онези печални избори 2 в едно с референдум на сценаристи през 2016.
Липсва само 9-ката в датата и бутафорните ордени и медали, с които да се самонаграждава докато пак сам си ръкопляска в стил късния бай Тошо.
Жалко. Защото до тук се стигна (напълно очаквано) по пътя на омразата, който мнозина избраха съзнателно или не в последните 5-6 години. Омразата и любовта към злорадството на масата винаги зачеват някое уродливо дуче, команданте или дженерале с болно его, което се възкачва на главите ни да дефекира. И винаги всичко е в името на СВОБОДАТА, ЗАКОННОСТТА и СПРАВЕДЛИВОСТТА.
Да живей, живей труда, който ще ни направи свободни! Аста семпре, фигуранте!
От признателния, освободен народ.
Май звучи познато…
Стойчо Стойчев
