Хасан Ефраймов:ЗА ЗАКОННИТЕ И НЕЗАКОННИТЕ НЕЩА

ЗА ЗАКОННИТЕ И НЕЗАКОННИТЕ НЕЩА

По принцип, никога не закусвам или обядвам, но днес като минавах пред едни дюнери тъй ми замириса, че не се стърпях.
Веднага спрях колелото и го подпрях на стъпенката. Чинно си изчаках реда, застанал на два метра от хората, които бяха пред мен на опашката.
Напоследък забелязвам, че никой не влиза в ресторантите.
Ако имате бизнес нюх, направете си някакво заведение, или дори магазин и продавайте през гишенце. Ще се къпете в пари. От мен да го знаете. Аз поне харча поне двайсетина лева на ден на подобни места.
– За вас? – попита ме някакво момиченце през гишето, когато ми дойде реда.
– Дюнер – отвърнах и се усмихнах.
После, веднага осъзнах, че е било много глупаво от моя страна. Бях с маска и момичето нямаше как да ми види усмивката.
Може би затова напоследък изглежда, че всички са мрачни наоколо.
– Какъв, господине? – продължи обаче онова.
– Ми… Дюнер… – изсмутолевих – Имате различни видове ли? Мислех, че рецептата е една.
– Имаме малки, средни и големи.
– А, това ли било?
– Казвайте по-бързо, че се насъбраха хора.
– Ми, който бърза, да мине – отстъпих реда си и се дръпнах настрани – Не искам да ви развалям… Аз мога и да не ям.
Никой не мръдна от мястото си. Никой не ме и пререди. Някои почнаха и да се усмихват. Повечето бяха без маски, понеже бяхме навън.
– Голям или малък? – показа леко раздразнение продавачката. Личеше, че е от тези момичета, дето не си поплюват.
– Да ви приличам на малък? – забих я тогаз.
Всички на опашката се засмяха.
– Значи, голям?
– Бе, и две малки да са, красавице… – довърших я и се взрях в деколтето й – Нали пак са… дюнери, исках да кажа.
Красавицата повече не ми отговори, а с невъзмутим израз на лицето си започна да ми приготвя дюнера.
– Кетчуп?
– Слагате кетчуп в дюнера?
– Ако желаете!
– Аз, колкото дюнери съм излапал в Истанбул… Но там, никой не ми е предлагал кетчуп. Докато застана на гишето и вече са ми го тикнали в ръцете.
– Да, или не? – започна да губи търпение момичето.
– Не.
– Майонеза?
– Не.
– Горчица?
– Не.
– Чили?
– Ох, това не беше ли мексиканско? В Истанбул слагат пул бибер и специална марината.
– Марината?
– И на идея си нямам, как я приготвят.
– Да, или не, господине?
– Да.
– Мислех че пак ще кажете, не.
– Защо пък все да казвам, не?
– Досега защо казвахте тогаз?
– Щото не знаех, че се слагат в дюнера. Простете, аз съм пълен лаик.
– Какво значи това? Не ме интересува професията ви.
– Всъщност е…
– Ох… Не ме интересува. 5 и 20 господине.
– Нямаш ядове, красавице. Задръж рестото.
– Благодаря, господине.
– Няма за какво. Много се измъчи с мен.
– Довиждане, господине.
– Довиждане, красавице.
Да, ама като седнах на масата пред заведението, веднага довтасаха две кифли с карти в ръце. Тъкмо бях отхапал сериозна хапка от дюнера и устата ми беше пълна, а едната се развика.
– Сертификат имате ли господине?
Едва не се задавих.
– Нямате право да сядате – разкрещя се и другата.
Чак тогава се сетих, че от доста време стояха отстрани и гледаха. Явно са търсели престъпник, който ще си позволи да седне.
– Защо пък да нямам? Че аз съм отвън – не им останах длъжен.
– Въпреки това – продължиха онези двете – В заведение имат право да сядат само сертифицирани.
– Аз съм пред заведение.
– Такъв е законът.
– А, прав мога ли да стоя? – забих ги тогава.
Явно си мислеха, че ще се заям.
Двете се спогледаха, но не изрекоха нищо. Най-вероятно за пръв път някой ги забиваше така.
Застанах прав, близо до масата и задъвках дюнера.
– Предполагам, че мога да ям – довърших ги окончателно – Или вече и това е забранено.
– Докторе! Докторе! – развикаха се и от близката пейка. – Елате при нас.
Бях имал неблагоразумието да си сваля маската и веднага ме познаха. Няколко, сравнително млади хора, мъже и жени. То, за мен всички и са млади вече. Бяха насядали на общинската пейка и си хапваха дюнери, хилейки се на висок глас. Явно, преди мен бяха имали взимане-даване с надъханите служители, пазещи ни да не умрем.
Тръгнах към тях.
– Не си заслужава да се карате – усмихна се красива жена.
– Не съм се карал.
– И нас ни изгониха, но на пейката не е по-различно.
– Да почерпя по едно кафе? – винаги си правя устата, ако има красиви жени наоколо. Една не ми е отказала досега.
– Добре – усмихнаха се и новите ми приятели.
Изпихме и кафетата, като през цялото време се хилехме. За пръв път от толкова време насам ми бе хубаво и то сред непознати хора.
– То, така на по едно голо кафе – не се стърпях накрая. – Не искате ли по едно…? Има патрончета в близката лафка.
– Патрончета?
– Да, най-различни. Кеф ти…
– Никога не съм пробвала патрончета.
– И аз.
– И аз.
– Я бе, момче… – обърнах се и към сервитьора от близкия ресторант, който стоеше през цялото време подпрян на едно дърво пред заведението – Я, донеси менюто.
Той се зачуди дали не нарушаваме някой закон и почна да се чеши по едното ухо.
– Няма да сядаме в заведението. Ще поръчаме храна за вкъщи. Или, и за вкъщи е забранено?
Минаха десетки познати. Отначало си мислеха, че е нещо предизборно, нещо което също бе забранено в деня за размисъл. А бе, твърде много забрани напоследък! Не погребахме ли комунизма? После мнозина се присъединиха към нас.
Не правехме нищо незаконно. Поръчвахме си за вкъщи и хапвахме на градската пейка.
Все още е законно! Все още! Колко време още? Зависи само от нас.
Хасан Ефраимов

Leave a Reply

Your email address will not be published.