Гергана Пирозова:Да се вкопчиш в доброто.
Трети ден засичам възрастна, много възрастна дама до бившото кино Сердика. Бяла, крехка като счупен прозорец, тайно с накуцване подава ръка и не смее в очите да гледа, че да не изглежда груба, нахална, нали е агресия вече да се взираме един в друг. И аз, свинята, три пъти я подминавам, нали от срам най-бързо се бяга. И днес се върнах, така се ядосах на себе си, кога ожесточих така сърцето си. Тя пък съвсем се смути, подадох каквото имах и забелязах, че ръцете ѝ са чисти, тънички, и докато се разтрепервам, тя се опита да ми благодари, само отвори уста, не успя и стон да изкара и пак така с наведена глава. Покрих ръката ѝ, ледената, с моята, помислих си, че може би някога е била майка, и се фукнах да бягам от ужас, че всичко това е възможно, и после се сетих, че мъничко по-рано на улицата дочух разговор по телефона : “Баби, а знаеш ли днес какво красиво листо видях на земята, голямо и чак светеше…”, погледнахме се с бабата, и, пусто и натрапника съм, се взрях в нея, а тя се смути… И една мисъл ми зейна точно в този миг по повод онази банална мисъл, че с времето се научаваме и в дребните неща да виждаме доброто, а аз си помислих – не ги виждаме, а се вкопчваме в тях.
Ставам все по-сантиментална, пусто и повличането.
Гергана Пирозова, фейсбук
About The Author
