МОМЧЕШКИ ИГРИ

Навремето, когато бях дете, момичетата все още бяха момичета, а момчетата – момчета. Тогава, ако някой бе се опитал да каже, че… Директорът, другарят Ефтимов непременно щеше да го привика в кабинета си и дълго щеше да му дърпа ушите.
Събираха се момичетата и започваха с техните си игри. Скачане на ластик и разни други глупости. Ние, момчетиите, обикновено стояхме далеч от техните дейности.
Когато се умълчаваха, знаех прекрасно, че са почнали да се червисват.
– Какво ли правят? – винаги се обаждаше някой от момчешката компания.
– Ми, като те интересува толкоз много, иди и виж, бе… – засичах го веднага.
Тогава, думата джендър все още не я знаех, но и българският и турският език са достатъчно цветущи. Повярвайте ми! А, аз вече владеех добре и двата.
– Аре, ела да те видя! – емвах по някое време бъдещия джендър – Нали се правиш на много ербап.
Имахме си любима игра и ние. Опикавахме неизмазания дувар на Бербер Ахмед. Беше имал неблагоразумието да си построи къща, точно на мегдана. На всичкото отгоре, не бе измазана и изградена от прекрасно подредените си тухли единички ни предоставяше възможност за перфектен нивел. Победителят винаги печелеше лимонада от селската сладкарница.
По някое време, Бербер Ахмед изскачаше от дюкяна си, където обикновено бръснеше някой неизкъпан делиормански прошляк и ни погваше.
– Ей, ако ви хвана… – развикваше се след нас, правейки „клъц-клъц“ с ножицата – Ще ви клъцна пишките, ей.
Беше вуйчо на татко. Много често и му се оплакваше.
– Ох, какво да го правя, вуйчо? – почваше и татко. – Ми, дете. Знаеш и че не мога се справя с него. Ако кажеш, ще му дръпна един хубав бой.
– Е, как така ще биеш детето? – почваше веднага и Бербер Ахмед – Ми, дете! Опикало дувара! Кой знае какво?
– Дай да те почерпя една ракийка, вуйчо.
Вуйчото на татко никога не отказваше ракийка и обикновено, белята ми оставаше отново ненаказана, докато не наближи първия учебен ден. Тогава всички лапетии, задължително трябваше да минем през вуйчото на татко, за да ни оскубе с ръчната си машинка нула номер.
– Ти не беше ли пикал на дувара ми? – сещаше се винаги той и понеже не помнеше, кой е пикал и кой, не, плясваше по един резервен шамар по прясно излъскания врат на всяко едно пишлеме, седящо на стола му. Ох, как болеше тоз шамар! Навярно съм изял стотици – по един за всяко пикване.
Имахме състезание такова – надпреварвахме се, кой ще пикне по-нависоко. Че момчешките атрибути винаги са били на почит.
Играта, естествено, я измислих аз, когато осъзнах, че мога да пишкам по-далеч от момичетата. Бях редовен победител и трудно можеше някой да ми се опре.
– А…, твоята пишка е по- … – намираше се все да ми опонира някой.
– Пишката ти малка, ама иначе се правиш на… – не му оставах длъжен и аз.
Така е в този живот! Тия с малките пишки, все се опитват да се доказват. От мен да знаете – видите ли голяма кола, малък мъж ще слезе.
За повечето от децата може да е било игра, но за мен си бе живо предизвикателство. Опитвах се да достигна висините. Ей, чак до сачака на Бербер Ахмед.
Играта ни продължи цяло детство. После спря изведнъж, когато в един прекрасен ден, докато се опитвах да достигна стряхата, взех че се насрах.
Ох, що подигравки отнесох после от вечно губещите. Така е! Те винаги търсят повод за подигравки, защото не могат да достигнат толкова високо като вас.
Минаха години. Пораснах и вече съм към края на живота си. Вуйчото на татко замина да живее далеч от тук и после, в един прекрасен ден чух, че се е поминал в чужди земи. Но децата и внуците му всяко лято се завръщат.
Наскоро се събрахме приятелите от детството. Всички бяхме посивели до един. Оказа се, че всеки от тях винаги е бил победител пред стената на Бербер Ахмед. Не казах нищо. Отдавна се научих да премълчавам. И отдавна не се опитвам да пикна чак пък толкоз нависоко. Може пък и аз да греша.
Но тогава, пред тази неизмазана селска стена се научих на няколко неща, които неизменно спазвам цял живот.
Няма нужда да се създава толкова високо налягане. То винаги избива отнякъде. Както се оказа, дори отзад. Не винаги е добра идея да се достигне стряхата. Нека звездите да си останат за птиците. И най- важното – момчешките игри доста често завършват с пълни гащи.
Та, като гледам сега, как някои си играят на момчешки игри…
Който разбрал, разбрал. Който не, и тъпан да му биеш…
Хасан Ефраимов, ФЕЙСБУК