И думаше леля Душанка: Те, мъжете, преди да ги видиш с очи, първо трябва да ги видиш с душа. -

На село имах една съседка леля Душанка. Леля Душанка беше известна с това, че обичаше да навиква мъжа си, а когато не беше заета с това занимание, обичаше да сяда отпред пред портата си с трите си кокошки и да ги пасе. И както често се случва животът, за да ти даде, първо ти взима. От леля Душанка бе взел зрението й, но я бе дарил с блага душа.
Въпреки че не беше случила нито на мъж, нито на кокошки ( нито той, нито те носеха нещо вкъщи), леля Душанка бе от ония тип жени, които макар и не сполучили в живота, умееха да го четат по своему. “Един мъж не поискаш ли да го съблечеш с очи още като го видиш, бягай надалече, под дрехите не се крие нищо хубаво” често обичаше да казва тя, докато седеше с кокошките отпред на двора, а очите й гледаха някъде през мен и ме караха да чувствам колко незначително е всъщност тленното, щом бе недостъпно за тях. “ Ти не ме гледай такава, сляпа и неука, и си мисли, че аз мъжете не мога да ги видя. Те, мъжете, преди да ги видиш с очи, първо трябва да ги видиш с душа.” Казваше леля Душанка и ръката й се плъзваше по кокошката в скута й. “ Помни, че ако под дрехите не се крие душа, напразно ще си се хабила да събличаш всеки кат.” Така нареждаше старата жена и се усмихваше. Не бе трудно човек да види в повдигащите се крайчета на устните й, че не една душа бе разсъблякла леля Душанка. “ Така че, мило момиче, като тръгваш да събличаш един мъж гледай отдолу да има нещо повече от едно голо тяло. Не че и то не върши работа, смееше се леля Душанка, но стигнеш ли до тялото, пътят не свърша. Той там започва.”

Дълго време не разбирах каква връзка има едното с другото. Защо един мъж по гащи да не си заслужава събличането, а пък душата какво общо има с цялата работа. И затова просто събличах. С очи. С ръце. С поглед дори. Душата оставях за накрая. Но накрая рядко имаше душа. И в цялата тази голота грозно зееше пустошта.
Сега, след толкова много време и толкова много събличане, леля Душанка вече я няма. Няма го и кухия, но пълен с живот поглед, който се взира през мен. Този сляп взор, който ме накара да погледна и да знам, че за да видиш, не е нужно да разсъблечеш. Но за да съблечеш, задължително трябва да си видял. Иначе не те чака нищо хубаво.
Хубаво е, че ги има тези хора като леля Душанка. Хубаво е, защото след тях поне вече знаеш накъде да гледаш и накъде не.

Христина Коемджиева

https://www.facebook.com/hkoemdzhieva