Научих се да си давам онова, от което имам нужда.

В един момент спрях да се опитвам да бъда перфектна и започнах да бъда такава, каквато съм. Знам какво не ми е наред, но някак си с времето го приех и спрях да се обвинявам за недостатъците си. Камъчето в обувката изведнъж изчезна и ми стана леко – и на походката, и на душата. Не знам дали живея правилно, знам че живея – по свой образ и подобие. Знам, че в моментите, когато се обръщам назад изпитвам благодарност за смелостта и силата, които са ме придружавали, за да извървя пътя до сега. И да се превърна в човека, който виждам в огледалото.

Научих се да си давам онова, от което имам нужда. Голяма част от сутрините се събуждам с лека дяволита усмивка върху лицето си и прошепвам: “Хеееей, любов. Здравееей. Пак сме тук.” Прегръщам се. Приемам се. Усещам коремът ми да се свива на топка, докато вървя по улицата и усетя пламъчето, което е вътре. Не знам как успях да го създам, но знам, че все още се уча да го разпалвам. Давам си време. Гъделичка ме ненаситно желанието ми да се променям, да се надскачам. Създадох дом между гърдите си, в който изпитвам уют да кацам. Харесва ми да се имам. Да се наслаждавам на собствената си компания. На тишината си. Понякога съм голям майтап, в други моменти сама не мога да понасям хаоса и меланхолията си – но ги приемам. Те ме правят мен.

Това е. Повече не помня.

Силвия Крумова фейсбук

Leave a Reply

Your email address will not be published.