Никога не си позволявам да карам дори велосипед в нетрезво състояние. Основно го правя в полутрезво.

ВРЕМЕТО…

Като ви разправям да минете на велосипеди, майтап ви се струва. Аз, катаджия на велоалея, още не съм срещал. Пък, откак разбрах, че глоба за управление на велосипед в нетрезво състояние, все пак имало, но била в размер на 20 лв., изобще не си го слагам на ку… ох, коляното, исках да кажа. Но… Никога не си позволявам да карам дори велосипед в нетрезво състояние. Основно го правя в полутрезво. Така, най-голямата беля, която може да сътворите е да таковате… блъснете, исках да кажа, някое заблудено младо бабе. На мен специално ми се случи на няколко пъти, но с едната още, понякога пием кафе, след като й се извиних подобаващо, а тя остана предоволна и дори очарована.
Докато тази вечер, тъкмо се прибирам… Криволича, насам-натам… А…, полицаи пред училището, пък вече бе почнало да се мръква. Гледам… Ама, то, едното полицайче наш Цецо, бе.
Викам:
– А, Цецо, ти какво правиш тука, бе моето момче?
– Служба, докторе – притесни се и онуй.
– Служба?
– Да, служба!
– По това време?
– Имаме нареждане, докторе, да охраняваме училищата за първия учебен ден.
– Че той, учебният ден, не свърши ли, бе Цецо?
– Ся, докторе…
– Случайно да не охранявате младата даскалица?
– Ох, докторе…
През това време се зададе и младата даскалица, награбила огромен наръч цветя. Лицето й почти бе закрито от букетите, но най-важното си бе на ачъка – къса поличка, придръпваща се срамежливо над тракащите токчета.
– Ей, на… Иде! – изцепих се веднага.
– Кое? – направи се на улав Цецо и се заогледа напосоки.
– Краят на работния ден. Кое?
– Ох, докторе… Що не си вървиш по пътя?
– Цецо, къде се намираш ти в момента, моето момче?
– В двора на училището.
– Ти, знаеш ли, че това е общинска територия?
– Знам.
– А, знаеш ли, че аз съм общински съветник?
– Знам.
– А, знаеш ли, че трябва да ми оказваш съдействие на всяка една общинска територия?
– Знам, докторе.
През това време младата даскалица стигна до нас и, о, ужас… Хвърли се на врата ми и ме разцелува.
– Госпожице… Госпожице… – опитах се да възразя – Някаква грешка… Аз… Аз…
Оставаше само и още едно недоносче да ми лепнат на тази възраст.
–Чичо Хасан… – ухили се и онуй.
– Бати… – поправих я веднага.
– Не ме ли позна? Данчето съм… Данчето… На Симо дъщерята…
– Моля?
– Данчето… На Симо…
– Данче… Че ти не си ли на училище?
– На училище съм. Само че вече от другата страна.
– Че ти, оня ден не се ли изпика отгоре ми, докато те люлях?
– Ха-ха-ха… Че кога беше то?
– Ох…
Повече нищо не успях да кажа.
Напоследък, нещо не е наред. Нещо се случва с времето! Нещо непонятно! Потайно! Ужасно дори! Нещо… Нещо… Дори не знам, какво?
– Е, Цецо… – спрях ги на раздяла.
– Какво, чичо…
– Бати!
– Извинявай!
– Една проверка за алкохол, няма ли да ми направиш?
– Е, заради 20 лева, чичо…
– Бати!
– Извинявай!
– Провери ме, бе! Давай дрегера. Изпълни си служебните задължения. Нали затова си тук?
– Да… Да… Затова съм тук!
– Ще дам и кръвна проба. Пиян съм! Пиян съм, бе! Вкарай ме в панделата. Там, навярно време няма! Карам пиян велосипед! Нещо повече… Постоянно съм пиян! Не мога да изтрезнея. Само… Само…
– Какво?
– Накарай времето да спре, бе! Пиян съм… Времето… Пияно… Нещо не е наред…
– Времето е пияно – крещях дълго и след двамата влюбени, но те отдавна не ме чуваха, прегърнати в захлас.
Като ви разправям да минете на велосипеди… Там, на велоалеята понякога има катаджии! Навярно те… Времето…
Хасан Ефраимов фейсбук

Leave a Reply

Your email address will not be published.