Робството наречено “Какво ще кажат хората”

Днес работих с един клиент (не в мъжки род, а не конкретизирам от какъв пол) на напреднала възраст и с много нарушени лични граници.
Много е тежко, когато след средата на живота си установиш, че цял живот си бил ПОСЛУШЕН.
Какво ще рече послушен?
Добър, примерен, изпълнителен, разбран, отличник, никога не си разочаровал семейството си, правил си винаги каквото се очаква от теб, послушал си съветите какво да учиш, къде, за кого да се омъжиш, кога… Интернализирал си външни и чужди на теб разбирания за това какво е морално, какво е грешно, какво е редно и не е редно, кое е стойностно, какво в живота заслужава усилията и времето ти. И послушно си изпълнявал предначертания път за теб – учене, образование, добра работа, кариерно развитие, повишения, ДОБЪР и ПОЧЕТЕН съпруг(а), сключване на брак, първо дете, второ дете (желателно е да са разнополови, но, слава богу, поне това не можем да изкронтролираме все още!..), изграждане на хубав дом, мълчане и търпене когато не си щастлив, ЗАЩОТО ВИНАГИ ТРЯБВА ДА ИМА КОМПРОМИСИ!, а накрая пенсиониране….
И изведнъж се озоваваш на 60+ и в огромен процент от случаите си с един куп болежки, хронични заболявания, на хапчета и или си в тиха депресия или си с висока тревожност (паник атаки, високо кръвно, аритмии, неспокоен сън, главоболия, натрапливи мисли).
Удряш до едно дъно и започваш да се чудиш : Аз живях ли изобщо? Кога живях? С когото поисках ли живях? Защо търпях? Исках ли изобщо това да го уча и това да го работя? Аз какво исках всъщност за този си живот? А защо никога не казах АЗ КАКВО ИСКАМ, защо толкова ме беше страх от неодобрение, осъждане и отхвърляне? И какво щеше да стане ако не се бях страхувал от това КАКВО ЩЕ КАЖАТ ХОРАТА и бях живял точно по начина, по който искам? Дали пак щях да се чувствам както се чувствах сега?
…..
Много е трудно човек да си зададе тези въпроси, шокът често е огромен, както и разместването на вътрешните и външните пластове, което следва след това. Но винаги е по-добре да си ги зададем, без значение дали сме на 30, 40, 50 или 60 години…отколкото никога да не си ги зададем.
И е хубаво и много важно хората да говорят открито за житейските си екзистенциални кризи, да говорят публично, да споделят историите си, Пътя и грешките си (в един по-широк и по-висок контекст няма никакви грешки, има само опитности и уроци за душите, нали, това го знаем, то си е валидно, но все пак…), за да може повече хора около тях да се замислят по-отрано дали живеят точно, ама точно живота, който искат да живеят и с когото искат да го живеят и както искат да го живеят.

Редно е всеки в тоя кратък живот в някакъв момент да спре да бъде послушен и изпълнителен, да стане едно лошо момче или момиче, пък било то и на средна възраст, и да тегли една м@йна на компромисите и народната мантра “Ама бива ли така, какво ще кажат хората?!” и да постави СЕБЕ СИ В ЦЕНТЪРА на своя собствен живот. Не мама и тати, които вече са на 70-80 и един шок може да им докара инфаркт, не партньора си, не децата или пък внуците… СЕБЕ СИ. Без обяснения, без оправдания, без извинения и без вина.
Защото иначе цената, която се плаща за послушанието е твърде и непосилно висока. И я плащаме ние самите, не всички други, заради които си мислим, че я плащаме.

Стефи Божилова , психолог

1 thought on “Робството наречено “Какво ще кажат хората”

  1. На думи лесно, но на практика няма как да си живееш Живота. 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published.