Как да се сплотявам с хора, общества, идеи. -

За един месец на морето се случиха поредица интересни истории. Сексът на плажа под валящи Персеиди е поезия, а поезията на Елин Рахнев е метеорен дъжд. Винаги препоръчвам и секс във водата, усещането е абсолютно различно, но трябва да се прави с надежден и познат партньор, за да не заприличат гениталиите ти на творба на Кандински.

Ще разкажа няколко забавни случки в отделни постове, които ще добавим към вече познатите – как бях нацелуван страстно от красива непозната, какъв потрес изживях от стаите в Черноморец. Накрая ще завършим с истинска любовна история, каквато и по филмите няма. Тя ще е за десерт, а за начало ще се поемем пак на абсурдите на нашето черноморие.

В Созопол смених няколко квартири. Нали вече съм с кола, та гледах да си я паркирам пред сградата. Това не попречи една сутрин да я намеря с разбито задно стъскло, а единствения път, когато я паркирах на случайно място, беше надрана с ключ. Това с конусите никога не съм го разбирал – като толкова искаш място, вземи си платен абонамент. Но в случая дори не бях махнал конус. Просто някой е бил в приповдигнато вандалско настроение или не му е тръгнал Grand Theft Auto на компа. Единствената ми утеха тук беше, че за разлика от Черноморец, букетът от хуйове (легло с разцъфнали пружини) беше заменен от подобаващи матраци. Наспаният човек може да поеме всякакви житейски перипетии.

В баровете и ресторантите, обаче, нещата са все така гонорейни. Сервитьорката на Gypsy ми забрави рестото (10 лева). Отидох да си го поискам, при което вместо извинение, получих кисело отношение до края на престоя. Вярно, сервитьорките са основно невръстни девойчета от Русие и Плиеен, така че съм априори със занижени очаквания, ама все пак, като при размера пишки, има някакъв санитарен минимум на качествено обслужване.

Друг порядъчен смях беше, когато с бандата седнахме в Cavo на Смокиня/Дюни. Значи, това място е мащабно хвалено – собственикът обикалял Миконос и други парти hot spots, интегрирал най-добрите идеи и станало мега яко. Та отиваме на мега якото към 2 на обед. Има общо три маси с клиенти, които обядват и си хортуват. Изведнъж музиката скача с двеста децибела нагоре по силата на някаква невидима логика. Явно така се прави на Миконос (когато има хора, мисля си). Или пък собственикът е тежко повлият от идиосинкретична езотерика, която предполага постигане на сатори чрез заглушаване на вътрешния диалог с тътен от плажна музика.

Идва сервитьорката и бай Чеп иска меню. Тя се връща след малко с Мохито. Ама аз исках меню, крещи Чепът. Ама вие ми казахте Мохито, крещи тя в отговор. Крещяха си така три минути без особен ефект. Накрая станах и издирих мениджъра, който ме погледна в очите и съжали, че не си е останал в леглото тази сутрин. След намаляването на тътена, хората излязоха от кататоничния си ступор и продължиха да разговарят и да поръчват без клизми.

Все пак ми се ще да завърша в мажорно настроение и ще кажа, че няма как някога да ми омръзне да гледам как щъркелите се събират с хиляди на Градина, но не за да танцуват на Dirty, а за научат малките си да хващат теченията и да летят във формация. Става неземно торнадо от птици, което ме хипнотизира до оргазъм. И разбира се, малко Елин Рахнев, когото обичам.

Когато стърготините на тялото ти
се омесват с бистрото небе. И под капачките на коленете ти
звучи рахманинов
е много хубаво. И аз не помня вече други светове,
поезии, възторзи. А само този. И как да продължавам по-натам. И как да влача тялото си сред града. И как да се сплотявам с
хора, общества, идеи.

Иван Владимиров, психолог