Най-тежката битка е тази на човека със самия себе си.

БЕЗКРАЙНОСТ

Аз ще ви кажа как се побеждава. Научава се в една царевична нива, в Делиормана. Редовете там са без край, ала успеете ли да стигнете до края, оттатък вечността се крие.
Не, не се подлъгвайте от думата „безкрайност“. Всяко нещо си има два края – начало и завършек.
Много често, в началото тъма е спотаена, но победата е озарена винаги от светлина. Безкрайно е само лутането ни из собствените ни души. Понякога, доброто там е скрито, ала злото винаги е господарят вездесъщ. Нощта пък, без борба не се предава. Затова е тази кръв в небето по зори. Вятърът, когато побеснее, все се укротява някой ден в извисени планини. Къде ли той се крие, кога утихне, някой ден в зори?
Та, безкрайността в колелото е втъкана и затуй всичко бясно се върти. Цикъл! Закон Вселенски от ръка Всевишна сътворен. Живот и смърт! Всъщност, и животът и смъртта са все лъжи. Не ще умреш – ти никога не си се раждал.
Умира ли ледът, щом пара излети?
Всевишния, на нивата докоснах и тогава замисъла разгадах. Амеба по спирала се изкачва, умирайки и раждайки се пак. От помията се устремява за да се превъплъти в безкрая, в самия Бог.
Слънцето на нивата пече ужасно. Лъчите мачкат чувствата без жал. Когато в селския олук глава напъхаш, изпадаш в екстаз.
До тебе – старец белобрад. С мотиката замахва, ритмично, в такт. Умора що е, той не знае, кален в битки войн, затова е побелен. Потта, по брадата му се стича, вади тръгват по земята, но не спира да е устремен.
– За да стигнеш до края на реда, момчето ми… – като в унес той изрича – Ще трябва първо себе си да победиш.
– Но дядо, защо пък себе си да победя?
– Когато себе си в безкрая победиш, победа какво е ти ще разбереш. Между редовете щом залазиш, със земята ще се съюзиш и мощта й в теб ще потече.
– Боли ме, дядо!
– Чувствата, на слънцето ти остави. Нека всичко в тебе да умре.
– Но, защо, дядо?
– Зло в душата е стаено. Трябва тя да се изчисти за да пропишеш там, с добро.
Мотиките потракват в транс.
– Вечността е там, стаена в края на реда. В безкрая…
– Ох… Дядо…
– Желанията в тебе да умрат. Когато спреш да искаш, ще получиш всичко ти. И, когато го получиш, ще разбереш че не искаш нищо ти.
После… Разговор с безкрая, с колене забити в пръстта. Транс след транс, докато не съзреш накрая тялото си ти.
– Дядо, не може ли на сянка?
– Остави се на жарта. Тленното в теб да победи.
Милиони пъти там умрях, ала с нови сили се надигах пак.
Един ден, все пак се изправих на края на реда, в безкрая. Всяко нещо има край. Орисан да бъда победител, но над себе си в този свят. Себе си, когато победиш, победи повече не искаш ти. Плътта, когато на духа си подчиниш… Тогава и усетих що е Бог.
Казаха, че дядо се поминал, но аз си знаех – беше почнал следващ ред. Нов цикъл в кръговрата, назоваван много пъти и живот.
Прогледнах с очи на Бог!
Душите на амеби, в този ден съзрях. Забързани в своя бяг, в мравуняка на хаоса наврени, не знаейки че изход няма как да има от божествен кръговрат. Награбили богатство, ала мъкнейки го в лабиринт, затворен в кръг. Вечно мънкащи и недоволни, мечтаейки да имат безполезен, но лъщящ метал. Грабители-амеби, богохулстващи в разврат. Убийци в доспехи, правейки го, уж зарад някакъв си Бог. Лъжци, мошеници и вагабонти, клоуни, накичени с пъстри папионки…
Какво направи с мене, белобради? Всичко в мен уби. Научи ме да побеждавам, а преди това усмивката ти рече: – „И да победиш и да загубиш, това е все едно“.
Победи хиляди постигнах за да разбера че безполезни са ми те. Само продължавах, без да спра.
Та, на тръгналите с мен на път аз казвам – някой ден ще паднете и вий и на тленното ще се дадете в плен.
И вече също станах белобрад. Без чувства, без мечти. И да продължиш, пък и да се запреш, това е все едно. Назад – лъжа, напред – лъжа. Навсякъде е само вечността.
Тялото си победих, ала двубой последен предстои – да се науча, как душата си да победя, за да посрещна в зори, безкрайността.

Хасан Ефраимов

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *