Христина Коемджиева:Спряхме да се радваме на живота и започнахме да трупаме неща, които не могат да ни донесат щастие.
Кръстила съм тоя статус Край казана.
КРАЙ КАЗАНА
Дават за Бай Иван и неколцина от неговите съселяни. Събрали са се така около един казан и ще правят първата за годината ракия. Жената на бай Иван и тя се навърта около тях, шета. Тънкости и слабости при варенето на ракия и така нататъка. “И после сядаме ей тука я, и я чакаме да потече”, сочи скупчените пънове около казана бай Иван.
- А за какво си говорите, докато чакате – питат го.
“Ами за миналата година, за новата година…за казана главно. Поздравяваме се. То вече с тая пандемия нали стана модерно да се поздравяваме, че сме оцелели”, смее се и наглася казана, тъкми го.
Замислям се какво друго освен една пандемия може да ни накара да се сетим, че сме живи? В общ план. Всички имаме своите малки трагедии, които палят кръвта ни и осветяват небето над нас, та виждаме къде сме попаднали и с какво сме дарени – животът. Но какво да ни пробуди като народ, като човечество, ако не една пандемия?
Малко се самозабравихме ми се струва. Изтикахме живота в тъмния ъгъл и започнахме да копнеем за още. А след ощето ни трябваше повече. Запушвахме уши, за да не чуем този тих глас вътре в нас, който шептейки крещеше, че това не е достатъчно. Просто пълнехме дните си с баластра и се чудехме защо остава тъпото чувство на празнота. На пустош. За нас живота спря да бъде ценност, защото не лъщеше толкова, колкото наличностите на материалния свят. Спряхме да се радваме на живота и започнахме да трупаме неща, които не могат да ни донесат щастие.
Никак ме вярвам Бил Гейтс да е извадил голямата томахавка или пък китайците. Не вярвам дори, че този вирус е продукт на майката природа. Според мен ни шамароса живота. Проспахме малките му шамарчета и сега ядем дървото. Животът дойде да ни напомни за себе си като си тръгна.
Дано да научим този урок и най-сетне започнем да живеем, защото затова сме тук като цяло.
Изкарва ме от мислите ми следния въпрос.
А дали нещата отиват на по-добре или на по-зле – питат го бай Иван край казана.
Той тамън да понечи и жена му взема послесната дума:
-Според мен нещата отиват на към по-добре. Аз поне така го усещам. Не знам в света как е, но тук около казана нещата вървят по на добре.
Той ,животът, е въпрос на усещане.
Христина Коемджиева
https://www.facebook.com/hkoemdzhieva
About The Author
Post Comment