В бащината къща времето е спряло.

В бащината къща времето е спряло.
Тук още те посреща старата на двора. Без телефони, предизвестия, сигнали.
Тя знае със сърцето, че е време, по пътя с прах и спомени загърнат, да започне да се ниже челядта копняна.
Тя се ниже как се нижат дните – в старата и схлупена къщурка. Тихи, кротки и смирени, клекат на колене и таткова ръка целунат.
Тук гости се не канят. Такъв е обичая. Портата широко зее и всеки влязъл става близък.
И бърше старата сълзите, с ръка белязана от дните. Дни, в чиято жертва тя е дала младостта си и душата. Сега бразди чертаят челото високо-бразди, в които крие мъката си по децата.
А татко? Шета вънка в двора, а очите шетат дваж. Не смее да приседне, да ни погледне във очите. Да плаче старата и зарад него. На мъжете никак не прилича.
В бащината къща времето е спряло. То спря, кога заминаха децата. Но един часовник в ъгъла прашлясал, ако притихнеш, ще дочуеш да тик-така. Той буди се от сън отчаян. Дочул по пътя стъпки на децата.

ХРИСТИНА КОЕМДЖИЕВА https://www.facebook.com/hkoemdzhieva