Доверете се на живота, той ще ви изведе на светло.
Нещо минавам през кофти период. Нали знаете, от онези периоди, в които всичко ви изглежда безсмислено и в апатията тъй ви е обзела, че ако се отпуснете във властните й прегръдки, ще дадете плод на депресията. Сънувам методично кошмари. Будя се по пет-шест пъти на нощ и после се опитвам да накарам уморения си ум да мисли за нещо хубаво. Дори котката не ще да спи при мен. А котките, казват, ходели, където има лоша енергия. Явно и на нея й е дошло повече.
И както си слезнах апатично от метрото и поех към стълбите тази сутрин, един бял бастун, тракайки по пода ме върна в съзнание. Бастунчето съсредоточено опознаваше територията пред себе си, а отзад един човек сляпо му се беше доверил. И изведнъж се почувствах жалка. Стоях там до него със здравите си очи, оплакваща непълноценността на живота си. Всъщност сляпата бях аз. Почувствах се слаба и глупава. Аз със здравите си очи, потънала в някаква тъпа безнадежност, докато хора, далеч по-ощетени от мен, смело се впускаха в неизвестното. Глупачка.
И докато съжалението към слепеца изтласкваше себесъжалението ми като с парен чук, докато бях застинала на глупавия перон като една глупачка, едно младо момиче изстича покрай мен и хвана човека под ръка. Сякаш мене хвана под ръка и ме изправи от дълбините на отчаянието. И вървяха там нагоре по стълбите слепеца с момичето под ръка, вървях аз след тях. Двама слепи за живота хора, на които самият живот бе подал ръка.
Понякога на човек му трябва съвсем малко, да се изправо и продължи напред.
Знам ще кажете, голяма работа, някой помогнал на някого да изскачи едни стълби. И ще сте прави. Наистина е голяма работа.
Христина Коемджиева
