Какво се случва на бойното поле на “комунизъм-антикомунизъм”

Видимо е за всеки наблюдател, че проблемите на близкото и по-далечно минало (с изключение донякъде на темата „Македония“), остават изцяло встрани от предизборната кампания.

Това се дължи и на оттеглянето на старото противопоставяне по линия комунизъм-антикомунизъм, обагрило немалка част от политическите дебати на прехода. Отслабването му премина още през уреденото от определени ДС кръгове завръщане на царя през 2001 г. И макар скандиранията „Червени боклуци!“ да бяха част и от протестите през 2013-14 г., това видимо бяха последните акорди на подобни залози.

Новите протести от лятото на 2020 г. бяха вече сигнал, че борбата срещу Борисовата корупция, срещу главния прокурор Иван Гешев, за върховенство на закона и реалното европеизиране на публичната среда са отпратили антикомунистическите залози около близката история в миналото.

Липсващият консенсус за близкото минало

Разбира се, всичко това не означава, че няма за какво да се дискутира, нито че България е изградила своята европейска памет.

И досега честванията в лагера Белене или пред мемориала на избитите след 9 септември 1944 г. до НДК в столицата минават без участието на президента Румен Радев и без представители на БСП.Почитането на избитите след 9 септември 1944 г. и до днес минават без участието на Румен Радев и без БСП

Отново представители на левицата, както и самият президент, излъчен от нея, отказват да възпоменават и горяните, противопоставили се на насилствената колективизация на земята.

От друга страна съществува и исторически дискурс, който по време на прехода се измести крайно надясно и създаде условия дори и за прояви като „Луков марш“. Той изпитва подозрителност и дори нервност към всякакви теми като „антифашистка борба“, антинацистко движение в България, антисемитско законодателство, съучастие през март 1943 г. на българските власти в депортация на евреите от „новите земи“.

Ето защо по нито една от тези теми, неудобни за левица и десница, няма да срещнете нищо съществено в политическите дебати в страната, камо ли по време на предизборна кампания.

Едва ли можем да броим за сериозен „прочита“ на 10 ноември 1989 г., направен от някои от основните кандидати.

Анастас Герджиков странно защо свърза тази дата с нужда от „национално обединение“.

Радев пък не пропусна да напомни, че освен свободата и влизането на България в Европа, преходът след 10 ноември е довел до мутрите, корупцията и многото ощетени хора.

Лозан Панов пък направи прочит на прехода така, сякаш той е започнал от идването на Сакскобурготски, и представи процесите като контролирани от бившата Държавна сигурност.

Лицемерието на консенсуса за 1968-ма

Отношението към един сякаш отвлечен исторически въпрос пряко засяга двама от основните претенденти за президентския пост – Румен Радев и Анастас Герджиков.

Става дума за агресията срещу Чехословакия, извършена включително и с българско съучастие през 1968 г. Тогава войските на Варшавския договор потъпкват Пражката пролет, както е кръстен всенародният бунт срещу режима.

На пръв поглед в българското общество има консенсус и по двата въпроса – за значимостта на демократичните реформи в Чехословакия през 1968 г. и за осъждането на агресията на Варшавския договор.

Но тогава има трима български студенти, писали протестни позиви срещу българското участие. Това са Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев. Присъдени са им чешки и словашки награди, но те така и не са удостоени (макар и двама от тях вече да не са между живите) с българско отличие.

А 50 годишнината през 2018 г. съвпадна именно с президентството на Р. Радев.

Не че нещо има направено по въпроса и от ректора на Софийския университет проф. Анастас Герджиков.

През януари 2019 г., знаейки за съучастието на едновремешната университетска колегия в репресирането на тримата студенти като една „мръсна тайна“ за самия университет и най-вече за неговия Исторически факултет, Герджиков остави чешкия и словашки посланици сами при откриването на конференцията по случай събитията от преди 50 години.

В този смисъл аранжираното от щаба му поднасяне на цветя пред парчето от Берлинската стена на 9 ноември т.г. пред НДК изглежда по-скоро нелеп предизборен фарс. Случилото се в университета на 11 януари 2019 г. красноречиво доказа, че по някои теми, дори и в Софийския университет, Берлинската стена си стои непоклатима.

Македония или „да си дойдем на думата“

По много странен начин и с причудлив консенсус присъстваше в кампанията и „македонската тема“.

Явно в оскъдица на съветници по нея, повечето политически участници в едно телевизионно предаване се надпреварваха да демонстрират браненето на „историческата истина“.

Оказа се, че за Кирил Петков (ПП) пътят на югозападната ни съседка е към ЕС, но „не на цената на българската история“.

За Христо Иванов (ДБ) е нужна прагматика и европейски ценности, тъй като в европейското семейство „омраза и лъжи не може да има“, отново намеквайки за историята.

Георги Свиленски (БСП) пък изтъкна как не трябва да има „никакъв компромис относно българската история“ и как новият парламент трябва да потвърди позицията на 44-ия.

Любомир Каримански (ИТН) се присламчи към новата позиция на президента Радев с нейния акцент върху езика на омраза и вписването на българите в конституцията, ала добре известно е, че „Шоуто на Слави“ през годините бе едно от местата за „промовиране“ на божидардимитровската версия на историята.

Към позицията на президента се присъедини и Мая Манолова (ИБГНИ), изтъквайки наличието в момента на консенсус как „не трябва да се прави компромис нито с езика на омразата, нито с преиначаването на историята“, както и да не се нарушават правата на българските общности.

Деница Сачева (ГЕРБ) не пропусна да изтъкне как България подкрепя евроинтеграцията на Северна Македония, но „не на цената на историята“, човешките права и говора на омраза.

В хода на самата кампания категоричен бе и Анастас Герджиков: „Политиката към Скопие не бива да се променя.“

Единствено ДПС загърби историята и наблегна, че е нужно решаване на спора по цивилизован, европейски начин, сякаш подсказвайки ни, че заради евентуално снизхождение от сложилите Делян Пеевски в списъка около закона „Магнитски“, е готово на много.

Толкова перфектна ли е българската позиция?

Ала колкото и да се говори напоследък за изоставяне на историята и историческите аргументи, то тяхната тежест определено остава, още повече че едни и същи центрове изработват и двете позиции.

Но как се провеждаха досега споровете със Скопие на полето на историята? Управляващите и по времето на Бойко Борисов, Красимир Каракачанов и Екатерина Захариева, както и сега при служебните кабинети на Радев освен дето създават впечатление, че не знаят какво искат да постигнат накрая, определено лошо обясняват пред чуждите партньори и споровете за миналото, и кавгите ни със Скопие за учебниците по история в училище. Това се дължи и на определено недостатъчно използване от българска страна (за разлика от македонската страна на комисията) на международно валидни и авторитетни аргументи.

Например дълго време македонската страна се измъкваше с изискванията на ЮНЕСКО за учебниците по история. Вместо да обоснове правотата си на тази плоскост, българската част от комисията, знаейки, че и нашите учебници „не са стока“, просто отхвърляше тези изисквания.

Главна причина за това видимо бяха две основни постановки заложени там – за критично гледане към националните исторически разкази внушаващи далечно минало на днешната национална общност (независимо дали са френски, германски, български или македонски), както и за мултиперспективност на гледните точки.

И тъй като в някои изявления от македонска страна наистина се остана с впечатлението, че се прави опит да се промушат старите югославски историографски тези под покривалото на мултиперспективността, българската страна реши да изхвърли бебето заедно с мръсната вода.

По този начин се създаде усещането, че македонската страна е за изискванията на ЮНЕСКО, а българската иска да наложи собствените си ретроградни разбирания за история от времето на Тодор Живков на македонската.

Само че много от българските искания се съдържат в самите указания на ЮНЕСКО. Оттам например може да се изведе аргументът, че тъй като процесът на промяна на учебното съдържание и изработката на нови учебници по история е бавен и тромав, то могат да се правят т. нар. instant changes, чрез които езикът на омраза да се премахва от училището веднага, още за следващата учебна година, без да се написват изцяло нови учебници.

Обозначената от ЮНЕСКО практика на историческите спорове легитимира любимата в България тема за „комунистическите репресии“ над българи в Титова Югославия, тъй като там се говори за репресираните и избити италианци в Словения и те са били тема на италианско-югославски разговори след войната, още по Титово време.

Вместо да изведе оттам българските искания, родната дипломация и историческа наука се позовава и буквално замерва външните министерства на страните от ЕС с фантастични и недоказуеми числа за броя на репресираните „българи“. Дори и след така ужасната за българското ухо „мултиперспективност“ в публикациите на ЮНЕСКО е добавено, че този принцип трябва да върви ръка за ръка с исторически знания, които отразяват „последната дума в науката“, както и да не са натоварени с „произволни интерпретации на фактите“.

Видимо обаче политиците ни не си дават сметка за това. А ако политиците ни не знаят всичко това, нямат ли щабове, а и защо не питат?

*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

Стефан Дечев,

източник:svobodnaevropa.bg

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *