Мария Касимова-Моасе:Никой за нищо не ме употребява!

От утре започва реалното съревнование. Не обичам думата “битка” в контекста на политиката, защото ми носи асоциации с кръв, болка и ужас. Не, че няма да ги има – те така или вече започнаха, при това със забележително старание. Но аз няма да се бия, а ще се съревновавам. Ще говоря така, както съм говорила винаги. Ще си казвам нещата, които мисля и в които вярвам, колкото и да са непопулярни. Не може всички да те харесват!

Ако е така, нещо не ти е наред. И не сме в конкурс за мис, а в конкурс да два особено важни поста в държавата. Това е чест и отговорност – да си на състезателната писта ВЕЧЕ е чест и отговорност. Тъй като в последните дни ми писа кой ли не, обади ми се кой ли не, получих съвети и критики, получих обвинения и похвали, и понеже съм достъпна и публична, бях разровена и разтърсена виртуално във всички посоки, ще кажа следното:


Да се кандидатирам за поста вицепрезидент на Република България е мое лично решение. Никой, освен съпруга ми, дъщерите ми и двама мои най-скъпи приятели с ум и сърце, не ми е повлиял да го взема. Разбира се, след като най-напред се чух с г-н Лозан Панов, но тази история вече всички я знаят.


Никой за нищо не ме употребява. Всичко при нас е опълченско – абсолютно всичко, което правя и се вижда от живота ми, поддържам така, както съм го правела и преди да съм кандидат за каквото и да е. Смятам, че така е нормално.
Каузите, които имам, са си мои каузи отдавна. Ще се боря за тях така или иначе, но се състезавам за поста на вицепрезидент, за да мога да поема още каузи и изобщо да видим – аз и още хора, които да успея да привлека – как да направим живота на всички, на които по различни причини им е трудно да го живеят тук и сега, просто по-лесен, по-добър, по-споделен, по-човешки. Искам да помогна да се създадат механизми за това, а като гражданка и журналистка не виждах как това е възможно.

През тези десет дни, през които вече съм във водовъртежа, забелязвам нещо по-страшно – хората не вярват, че се захващаш с политика по ето такива причини. Загубили са вярата. Съмняват се, подозират, даже някои те гледат накриво или направо те изтриват от мястото в сърцата си. Не ги виня – трудно е да вярваш след толкова години в лъжи. Но въпреки това няма да се откажа. Даже точно заради това няма! Защото съм една от онези, дето вярваха, когато бяха на двайсет, и стояха по площадите, спяха в университета и пееха “аз не съм комунист и никога няма да бъда”. Не съм била никога лидер – аз бях момичето с метлата рано сутрин в 272 аудитория, което чистеше сред поредната нощ на окупация. Така исках, защото вярвах в общата сила, в заедността. Всъщност през годините те точно това ни отнеха – заедността. Разбиха ни на парчета, на партии, на “за” и “против”, на “наши” и “ваши”, на “тези тук” и “тези там”, на “червени”, “сини” и “пембени”, на “нормални” и “луди”, на “жълтопаветници” и “някакви-други”, на “патриоти” и “предатели”, на “правилни” и “неправилни”, на “заслужили” и “незаслужили”…

Така подмениха ценностите на нас, на българите. Накараха ни да се мразим, да се подозираме, да се предаваме, да се черним, да си извиваме ръцете, да си крещим в лицата, да не си помагаме. Ние все още устояваме – толкова много прекрасни хора има в тази страна, само че не ги виждаме, не ги чуваме, не знае къде са или ги откриваме по случайност забити някъде, борещи се на своето поле сами, справящи се. На тези хора им е отнета възможността. На всички ни е отнета възможността. Възможността да живеем спокойно и заедно, както сме живели. Да работим без да обслужваме нечии интереси и без да сме пионки на някаква зловеща дъска. Да имаме нужната грижа, когато сме слаби и отпадаме от играта. Простички са нещата, а толкова трудно се постигат!


Днес минавах покрай билбордове и гледам на един от тях “Време е, България”. В ума ми веднага изникна един друг слоган от онова време, когато бях на двайсет и имах самочувствието, че с общата студентска стачка съм част от свалянето на Петър Младенов – “Времето е наше”. Ами… откраднаха ни времето, приятели. Тогава мислехме, че е наше, но не – то се оказа на няКОЙ друг. Измъкнаха ни времето под краката, докато растяхме, опитвахме се да си гледаме децата, да лекуваме тези от тях, които нямаха шанса да се родят в “перфектна форма” и бяха извън “нормата”, гледахме остаряващите си родители и им помагахме с трите си работи да връзват двата края, опитвахме се да си плащаме данъците, ипотеките, да си пазим имуществото.

Междувременно, когато малко се посъвзехме, защото още пораснахме, започнахме да браним и това, което е извън домашната ни врата – морето и крайбрежието, зелените ни планини, реките ни, старите ценни сгради в градовете ни, малките ни села от новите робовладелци с техните шивашки цехове, ръсни производства и зависимости от разни велможи.
Но успяхме ли?!…
Едва ли чак толкова сме успели, след като към днешна дата г-н Делян Пеевски е водач на листа в два избирателни района – старопрестолния Велико Търново и студентския свободен по дух Благоевград. След всичко, за което излизахме по площадите. След срама от “Магнитски” и “Пандора”. Наравно с читави хора, които се борят и влизат в парламента, за да представляват нас, гражданите на тази наша страна. Гинът има това право по конституция. Явно го има и по морал…
Както споделих, в тези дни щедро получавам съвети за всичко. Някои от тях съвсем смислени, други пък неразбираеми, дори плашещи. Включително и за това защо съм се захванала с “тази мръсна политика”. Споделих с мъжа си, а той каза: “Като си купувахме дърва за отопление през зимата, помниш ли как всеки ни казваше различно количество кубици, с които трябва да се запасим? Но без да знае всъщност колко ни е голяма къщата. Същото е – всеки ще дава съвети, без да знае какви са нещата от твоята страна.” Толкова е прав. Както толкова много пъти. За съвети има толкова много кандидати. За важни постове, от които реално можеш да бъдеш истински чут и да влияеш на промените – малко. Е, щеше да е друго, ако такива постове се даваха направо, без състезание и без предизборната ситуация – на това се издържа трудно и не всеки е готов да го понесе. Пък то реално после е отговорното, после е битката – за всяка кауза, за всеки човек, за цялото и общото, което наричаме “родина” и което толкова пъти сме си казвали, че искаме да напуснем, искаме да изметем, искаме да преобърнем, искаме да си върнем, искаме да променим, искаме да спасим. С искане само не трябва – трябва с участие. Аз участвам. Иначе няма да съм аз.
И накрая.


Чух един път една много хубава история. В джунглата станал пожар. Всичко гори, животните тичат насам-натам, само лъвът си лежи. Колибрито, и то с човчицата си, тича до реката, пълни човчицата, полетява над огъня и изсипва водата върху него. И така стотици пъти. Лъвът го гледал, гледал, пък накрая му казал: “Абе ти с тая малка човчица какво си тръгнал да правиш, то няма смисъл! Нищо не можеш да промениш.” Пък колибрито му отговорило: “Така е. Но аз поне правя моята част.”
И аз така. Просто сега ще се състезавам от името на всичките колибрита в джунглата.
Блаагодаря ви за всичко! За подкрепата, защото тя е моето гориво и смисъл. За обидите, защото те ме правят по-устойчива и още по-силна. За съмненията, защото те ме карат да правя неща, с които да ви убеждавам в мисията си. За старанието да се четат мои текстове и да се правят нарочни обобщения по тях, защото все пак има процес на четене. И се надявам за тези, които сега го извършват с такава цел, той полека да се превърне в удоволствие и така да четат далеч по-важни книги, като тези на Вазов, на Йовков, на Елин Пелин, на Ботев, на Алеко Константинов, на Страшимиров, на Гео Милев, на Константин Константинов, на Радичков, на Блага Димитрова, на Миряна Башева, на Дора Габе, на Фани Попова-Мутафова, на Радой Ралин, на Валери Петров, на Алек Попов, на Елин Рахнев, на Георги Господинов, на Милен Русков, на Роберт Леви, на Калин Терзийски, на Теодора Димова, на Мария Донева, … на стотици превъзходни български автори, които до този момент не са разлистили.


Благодаря на семейството си, което е събрало сили да изтърпи всичко, което предстои! На моите си приятели, които ми звънят само, за да ме питат как съм и имам ли нужда от нещо! На всички тези хора, които ей така ми се обаждат или просто ми помахват на улицата. Тази обич се носи в сърцето дълбоко. Там, където се носи и България.
Бъдете здрави и не си мълчете!

Мария Касимова-Моасе, фейсбук

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*