Мария Спирова: С такси в София? Не, мерси!
Мрачна, ветровита, но по своему романтична софийска вечер. Плющи зъл, но по своему романтичен есенен дъжд. Намирам се в опушено, но по своему романтично такси. Шофьорът кара като човек с разбито сърце, комуто живота е опротивял издъно. Виждам го, че е стиснал челюст и си представя как – след героичната му смърт сред нагъната ламарина и пламъци на някое кръстовище – невярната му любима се хвърля връз пресния му гроб и ридае, поразена от горчиво разкаяние.
По хлъзгавите улици другите участници в движението отбягват моето камикадзе с панически маневри. Бибиткат, качват се по тротоарите, святкат с фарове. Човекът е непримирим – кара с мръсна газ през локвите и взима завоите със зрелищно поднасяне в стил “Токио дрифт.”
След известно колебание решавам да се обадя. Споделям му, че предпочитам да стигна до ресторанта жива, ако това не обърква прекалено много плановете му за вечерта, разбира се.Отвръща ми, че безсмъртни хора няма.За мен това е неочакван философски обрат и, когато отново се озовавам в седнало положение – на завоя на Мадрид и Черковна политнах и рикоширах с глава в отсрещната врата – сащисано възразявам, че се надявам не толкова на безсмъртие, колкото на поне още петдесет средностатистически години земен живот. Какво съм била искала от него, пита той.
Прибягвайки към болезнената вежливост на японска стюардеса, го моля да намали скоростта.Откъде-накъде, изръмжава той. В такива моменти откривам колко съм напред в духовното си израстване. Вместо да се откажа от всякакви обноски и да го наругая, оставам вярна на изящната словесност. Споделям му подозрението си, че, ако се озова в безсъзнание в някоя крайпътна канавка, няма да успея да се насладя на алкохолното натравяне в компанията на добри приятели тъй пълноценно, както бих могла в отсъствието на множествени фрактури и вътрешни кръвоизливи.Ти занасяш ли ме, прогърмява той. Съвсем не, отвръщам аз – струва ми се, че Ви занасят задните гуми, особено лявата.
Забелязали ли сте как мокрите жълти павета се подиграват с понятието за спирачен път? Шофьорът настъпва педала като главата на много отровна змия, изревава ми да му слизам от колата, но и на двамата ни се налага да почакаме в неловко мълчание, докато колата наистина спре.Отварям вратата и едва не се разплаквам от вълнение при съприкосновението с твърда земя. Възспира ме само фактът, че вместо с твърда земя се съприкосновявам с огромна локва, в която плава цяла флотилия гниещи есенни листа. Без да губя самообладание, подлагам крак на задъханата дама, която едва не ме стъпква в опит да се гмурне в таксито на смъртта. Тя се просва в локвата и мигом си съставя изключително лошо мнение за мен.
Таксито запрашва сърдито в нощта, видгайки за поздрав едно освежително цунами от тиня. Да ме убиете ли искате, изпищява дамата от средата на кипналата локва. Безсмъртни няма, отвръщам аз и се отдалечавам с подсвиркване в дъжда. …Санким ако исках да я убия, щях да я браня от това такси с цената на достойнството си. Неблагодарен свят.
About The Author
