КЪМ ДЯДО, КОЙТО ОСТАВИХМЕ НА СЕЛО…

ЩЕ СЕ ЗАВЪРНА, ДЯДО, ОБЕЩАВАМ

Още ли стоиш на прага свел главата си в очакване? И като те питах като малка, като сочех крушата на двора за какво е, защо се смееше и галеше косите ми като на глупаче. Мен ли или себе си залъгваше, че си я садил за ядене? И докато забиваше мотиката в пръстта не чувстваше ли, че за друго корена й ще се впие в земите ни? Не виждаше ли, дядо, морно слънце, а под сенчестите клонове на крушата, един старик, чертаещ с клонче в пясъка очакване? А пейката в подножието на дървото, когато в нея със старчески ръце гвоздеи забиваше, не усещаше ли как на нея ще отмерваш дните си? Не чуваше ли тишината на дома си? Не търсеше ли с очи децата си? Не ти ли проглушаваше ушите на внучета виковете липсващи?

Още ли стоиш на прага, дядо, свел главата си в очакване? И пази ли ти сенки крушата? И още ли отмерваш с чертички в пясъка оставащото време? Става ли крушата за ядене? Или от самота нагарча? Как е в село, хора има ли? Добре съм, иначе. Да, ще се завърна. Да, знам, казвал си, да следвам пътя си. Не, не, заради теб, разбира се. Ами просто ей така, да си похапна пак от крушата.

Нали за туй е на земите ни, за туй си я садил – за ядене.

Персефона Коре

https://www.facebook.com/hkoemdzhieva

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*