ТИГЪРЪТ ОТ КИЛЕРА НА БАБА


Старият котарак пристъпи неуверено, провря се през една счупена дъска на дървената порта и за миг се поогледа, замръзвайки на място. Повъртя уши насам-натам, подуши срамежливо във всички посоки и след като се увери че ловеца го няма, отначало несигурно, а после все по уверено се придвижи из двора. За да не попадне в лапите на младия ловец, вървя все покрай кирпичената ограда, която го защитаваше от една страна и така не се налагаше да се оглежда постоянно във всички посоки. Достатъчно беше да държи само двора под око, което не беше никак трудно, дори за неговата преклонна възраст. Не след дълго стигна до френското грозде и се излегна в блажена и заслужена почивка под сянката му, след прекараната поредна бурна нощ с дъртата проскубана котка на комшиите.


Да, очертаваше се пореден ден на излежаване и не правене на нищо, близо до ствола на касиса.
Добре че ловецът не научи за това място, иначе какво ти излежаване? Щеше да го нападне отново безмилостно, я с тояга, а с камък, я с прашка в ръка. Щеше да го направи изневиделица, вероломно и без никакъв свян в душата, както безброй пъти преди.


Как не го уби досега? Може би, наистина беше вярно това че котките имат девет живота! Всяко животинче досега щеше да се предаде, прекършено под лапите на ловеца, уморено от непрекъснатото бягане, от ударите, нанесени изневиделица с каквото му попадне в ръка, но не и стария котак.


Ловецът го преследваше, откакто се помнеше. Отначало беше един такъв дребен, едва се влачеше по пътя, залиташе често и падаше, като оня комшия, който постоянно кисне в онази къща, разположена в центъра на селото и от която се носят ужасни викове. После почна да става все по-уверен в себе си и започна да нанася сериозни удари, без да се съобразява с нищо. Не мина много време и вече беше се превърнал в огромен звяр, който стъпваше тежко по земята и вече нито залиташе, нито падаше, но затова пък ударите, които нанасяше ставаха все по-силни.


Биеше го ден и нощ, при това без да се съобразява с факта за прекараната тежка нощ с комшийската проскубана котка. Както снощи. Що бой яде пък заради нея стария котак. Откакто се помнеше, му откъснаха ухото, захапаха му лапата, съдраха му кожата на няколко места. Веднъж даже без малко да го оставят с едно око, но се размина само с нахапани до кръв тестиси. О, как го боля тогава, но си заслужаваше, всеки ден изживяна болка. Дъртата комшийска котка сякаш не беше подвластна на времето. Проскуба се цялата и вече приличаше по-скоро на рогозка, отколкото на някаква си котка. Годините минаваха, вече даже не прихващаше и не раждаше котенца, но като се разгонеше миризмата й се носеше навред из двора и подлудяваше. Вирваше си опашката нагоре тогава, като някоя извратена нота, измислена от перверзен и пиян композитор и нямаше котарак не само от махалата, а в цялото село, който да й устои. Заслужаваше си да ядеш бой заради тази миризма. Дори да те оставят с едно око, а и без тестиси дори.
Какви времена бяха. Имаше дни, когато котаракът беше млад. Пращеше от здраве и не остави неоплодена разгулница в региона. Другите котараци се разбягваха още докато го зърнат и търсеха килери където да се заврат, ако не искаха да останат без някой атрибут в тъмното. Постоянно се намираше и някой, дето се правеше на велик и тогава писъците му огласяха селото, така че всички се залепваха по прозорците, за да видят по-добре среднощната касапница и последвалата я вакханалия. После, през деня се излежаваше дълго. По едно време прегладнял се изправяше и се отправяше към хамбара, където гъмжеше от мишки. Трябваше само да протегне лапа за да хване някоя. Бяха толкова много. Понякога се излягаше в някой тъмен ъгъл и отваряше уста. Скоро някоя заблудена мишка се отправяше към него и влизаше досущ в устата му. За него оставаше само да я затвори. Така и правеше. Минаваше после и показваше улова си на стопанката, а тя от доволна по-доволна му подаваше нещо за ядене. То, кое да изядеш по-напред? Ядеше, ядеше, а имаше само един стомах. Такива времена бяха, но останаха някъде там далеч в миналото. Старостта беше дошла неусетно и вече ядеше повече бой, отколкото мишки, но от мурафетите си не се отказваше.


Така с тези мисли лежа цял ден стария котарак под касиса и какви ли не други мисли минаха през главата му. Денят беше горещ,сянката беше добре дошла и не си заслужаваше да я напусне заради каквото и да било. Дори заради миризмата на комшийската котка, която отново се носеше на талази из двора. Очертаваше се пак тежка нощ. Дано, поне Делиорманското гонче му помогнеше отново. Обикновено се шляеше из двора, но привечер изведнъж живваше и цяла нощ гонеше другите котараци, като него не закачаше, а всяка помощ беше добре дошла.


Най-накрая, привечер малко се разхлади, а и червата му напомниха за себе си, къркорейки най-безсрамно. Поизпъна се тогава старият котак, а старите му кости изпращяха като сухи съчки. След това помързелува още малко и най-накрая, неустоявайки на глада се изправи мързеливо и се заозърта наоколо. От ловеца отново нямаше и следа, което беше добър знак. За миг се замисли, къде да половува? Дали в стария хамбар или килера? Позачуди се и най-накрая реши и тръгна към килера. Мина директно през двора, между засадените домати. После навлезе в гъстата сянка на пипера, откъдето отново дълго гледа и се ослушва. След това напредна към баклата и когато стигна до зелето, прилегна зад една зелка и отново огледа целия двор. Да, ловеца го нямаше. Беше абсолютно сигурен в това. Тогава се изправи стария котак и уверено влезе в килера, предвкусвайки вече в устата си вкуса на мишките, подвизаващи се там.


Изведнъж вратата хлопна след него.
– Хитрата сврака с двата крака – извиках и дръпнах въжето. Цял ден дебнах котарака от стаята. Бях закачил едно въженце за вратата, после го прекарах през клоните на ябълката, оттам го преметнах върху асмалъка и накрая през прозореца в стаята. Застанах тогава зад пердето с въженцето в ръка и зачаках с лукава усмивка на лице. Малък злодей, дебнещ в засада зад пердето. Това бях.


Гонех този котарак, който беше на баба и дядо откакто се помнех. Не минаваше и ден без да го наложа хубаво. В случаите, в които отърваше боя, го целех с прашката и се кефех на ужасните писъци, които издаваше. Понякога го дебнех и го ритах из засада и после се късах от смях, гледайки го как се преобръща във въздуха, мяукайки и издавайки някакви извънземни звуци.


Защо го правех ли? Не знам и досега. Може би така съм се чувствал голям и значим, гледайки котарака как изпада в ужас, съзирайки ме. Може и от детска глупост. Но отговор все още нямам. Просто го гонех.
Не мина много време и котарака ме запомни. Изчезваше яко дим още докато ме зърне, но това рядко му помагаше. Погвах го тогава из сайванти и хамбари и мъките му нямаха край.
Накрая, един ден реших и му устроих този капан в килера. Предварително затворих прозорчето на килера, за да няма откъде да избяга. Беше ми много интересно, как ще се измъкне този път? Вече чувах дори писъците, които щеше да издава, докато го налагах в тъмния килер. Застанах пред килера и дълго се хилих на бъдещите писъци на ужас.
– Падна ли ми в ръцете, хитрецо? Ще се правиш на по-умен от мен, а? И как ще избягаш сега? – изрекох, бързо влязох в килера и затръшнах вратата зад себе си.


Вътре беше тъмно и отначало нищо не видях. После, изведнъж от ъгъла се чу ужасен рев и един тигър се нахвърли върху мен.
Къде беше изчезнала котката? Откъде беше се появил тигърът?


Нито успях да си задам тези въпроси, нито пък да им отговоря. Тигърът се нахвърляше върху ми с нови ревове и с все по-силни атаки. Опитах се да отблъсна атаките му, но скоро осъзнах че това е безсмислено. Заогледах се тогава, откъде да напусна полесражението, но бях заключил вратата, а ключа се загуби някъде на бойното поле. Тогава там, в килера на баба за първи път се срещнах със смъртта и осъзнах какво е ужас.
А как избягах ли? Избягах най-безсрамно през малкото прозорче, както си беше затворено. Излязох с черчеветата, нямах време да го отворя. Пльоснах се на земята, сред шум на счупени стъкла, а баба и дядо вече бяха пристигнали.


Развика се баба, заради поредната ми лудория, която беше очевадна. Цялото ми лице беше в кръв, но този път не успя да ме накара да се изпикая върху раната. Друг път, като си разкървавя я ръка, я крак ме хващаше и викаше:
– Опикай го… Опикай го и ще ти мине.
После ме хващаше, сваляше ми гащите и ме караше да пикая върху раната, а братовчедките ми стояха отстрани, подхилкваха се ехидно и :


– Видяхме му чурката…, чурката…


Голям срам падаше.
След като опикаех поредната рана, което не винаги беше лесно, баба вземаше пепел от печката и посипваше обилно раната. Накрая малко вълна, един кирлив парцал и готово.
Но този път методът на баба беше неприложим и за момент тя се засуети. Накрая реши да прескочи първите два етапа и направо сложи малко вълна на лицето ми и отгоре един парцал. После, с един друг парцал ми омота главата, така че да не падне превръзката.


Въпреки всички тези методи, прилагани върху мен цяло детство, оцелях и не умрях. Затова, сега като стане нещо винаги изричам:
– Тя, баба не можа да ме умори, та ти ли? Просто не знаеш, какво кораво селско говедо стои пред теб.


Така безславно приключи моята одисея с котарака-тигър. Баба вика-вика и не стига другото, а отнесох и доста шамари по дупето. Дядо не се обади. Просто стоеше отстрани и гледаше. Възпитанието и превръзките на децата бяха женска работа и той не се месеше в тях, независимо какви бяха методите. После, като приключи боя, дядо ме взе на ръце и ме сложи да седна на рогозката под сайванта. Извади си тютюна и си сви цигара. През цялото време стоях с превръзката на глава и плачех. Братовчедките ми продължаваха да ми се подиграват отстрани, но аз не ги отразявах, зает с болката и унижението си.


– Никога не притискай котка в ъгъла, моето момче – изрече дядо, като си запали цигарата и шумно издиша дима – Винаги й оставяй място за да избяга. И тя винаги ще бяга. Може цял живот да я гониш така, но оставиш ли я без изход, тя ще се превърне в тигър. И тогава горко на този, който се изпречи на пътя на тигъра.
После пораснах. Всеки път като застана пред огледалото се сещам за котарака-тигър и за думите на дядо. Белега е там на лицето ми. Да, поуките оставят винаги белези по нас. Понякога в душата, понякога в сърцето, а както се оказа и по лицето дори.


Много често ме питат:
– От какво е този белег?
– От тигър – отговарям – Тигъра от килера на баба.
– Тигър?
– Да, тигър.
– В килера?
– Да, в килера.
– И какво правеше там този тигър?
– Поучаваше глупаци…
Такъв беше тигърът от килера на баба.


Хасан Ефраимов, фейсбук

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *