Първият учебен ден по Чудомир

ПЪРВИЯТ УРОК
В учителската стая, подпрян на маса, отрупана с книжа, стои само един учител. Познах го веднага, понеже беше брат ми. Цяла върволица от деца с майките си, с бащите си, а някои сами чакат ред да бъдат записани за ученици в първо отделение.
Понеже знае от по-рано колко и кои деца подлежат на обучение, брат ми изпълнява само една формалност. Извиква ги при себе си едно по едно, влиза в разговор с тях, колкото да свикват, запитва ги за имената им и ги отмята в приготвения списък.
Пристигнах и аз, обърсах си мокрите ръце в пояса, понадигнах си потурките и се наредих да чакам ред.
По-бързите майки и бащи изтласкваха другите назад и стиснали за ръце синовете или дъщерите си, бързаха да извършат тази формалност, колкото се може по-скоро.
— Нашия, учителе, наш Пенча пиши, че ми изкипя манджата на огнището — чу се дрезгавият глас на Мокра Иваница, която изтикваше пред себе си едно рошаво диваче. — Два пъти го пиши, та да не се забравя! И правете, чинете, час по-скоро да ги приберете, че да ми миряса главата.
— Защо? Не слуша ли?
— Слуша, много слуша, сладките и медени да го прислушат! По цял ден лови кокошки по двора с примка, скубе им перата и ги боде по шапката си, да мяза на плашило.
— Нима? Тъй ли бе, Пенчо?
— Ами — обажда се дивачето, — тя лъже ба!
— Как тъй лъже? Майка може ли да лъже?
Пенчо дъвче края на някаква връв и мълчи.
— Не бива така да се говори за майка. Не бива. И кокошките не трябва да се скубят — съветва го брат ми.
— Че те не са наши ба!
— Ами кои са?
— Чинините Костовчини.
— А… Значи, чуждите само скубеш, а! Да се познават, значи, кои са ваши и кои — не. Лошо правиш, момчето ми, лошо! Я да ти оскубят на тебе косата, добре ли ще ти е?
Пенчо се пипа неволно по темето и наново загризва мократа връв.
— Той няма да прави вече така, чино Иванице, няма! Пенчо е добро момче и сега — като стане ученик — все книжки ще чете и няма да закача ни кокошки, ни кучета. Ха сега кажи кой Пенчо си ти, кое си момче, та да те запишем.
— На татя ба!
— Знам, че си на татя, ама кой тати? Как се казва той!
— Наш тати ба!
Брат ми го оставя. Отбелязва нещо на книгата и поканва следващия.
Едно дребно, оперено, с нова ризка и червен пояс, пълен с орехи, момче се приближава до масата.
— Кое дете си ти? Как те викат?
Дребосъчето пристъпва още една крачка, опъва шия и високо, на един дъх, сякаш си го знае на вода, издекламирва:
— Мене ме викат на Димитра бабин Иванин момчето.
— Ха така! Браво! — казва брат ми, потупва го по рамото и добавя: — Ха иди играй сега, че утре по това време пак ела!
Малкият се изхлузва, стисва пояса с орехите и изхвръква като врабец из вратата.
— Този вашият юнак ли е, бай Трифоне? — обръща се брат ми към един с мустаци като миши опашки селянин.
— Той е, той е, даскале, нашият обесник е. Снощи майка му го окъпа като малко дете в коритото и го преоблече, ама на̀, видиш ли го? Напипал варените тикви, плюскал, плескал се, та не мога да го позная, маскарата с маскара!
— Как те казват бе, момченце? Как ти е името?
— Никак ба!
— Никак ли? Е добре, тебе те казват? Никак, ами татко ти тогава?
Честолюбивият тиквоядец мълчи.
— Кажи бре, тъпанарино, кажи си името на учителя, че видиш ли шамара! — заканва се бащата. — У дома по цял ден плещиш като кречетало, а сега едно име не можеш да кажеш. Казвай де!
Нацапаната от тиква уста не се помръдва.
— Той ще каже, на мене ще каже — подхваща пак брат ми. — Тебе, значи, те казват Никак, а татко ти?
— И него никак ба! — отвръща упоритият хлапак, загледан в ръба на масата.
— Остави ми го ти, даскале, остави го ти на мене. Аз ще го науча да приказва! Ей сега ще омекне тая корава кратуна, дето се е метнала на майчината си. Ела тук бе, келеш! Скоро!
И като го хваща за яката, баща му, без да даде възможност да се допрат краката му на пода, изнася го на двора и почва да го налага с шамари.
Атмосферата почва да се нагорещява. Иде мой ред, а аз хем уж не се плаша, хем нещо ме стяга за гърлото. Пристъпям плахо и си мисля: какво ли ще ме мъчи батьо и мене пък?
Той дига глава, усмихва се едва и веднага пак става сериозен:
— Ела по-наблизо!
Приближавам се и сърцето ми тупа, тупа.
— Как се казваш! — пита строго той.
Аз мълча и го гледам учудено.
Защо ли ме пита? Не знае ли? Подиграва ли се? Нали ми е брат? Нали живеем в една къща?
— Казвай, казвай, че бързам!
Аз пак мълча. Очите ми почват да влажнеят.
Брат ми губи търпение, надига се от стола и повтаря по-рязко:
— Как ти е името?
— Кажи бе, кажи, батьо ти те пита — шушнат ми отстрани. — Кажи, че ще ти откъсне ухото!
— Няма да кажа! — отсичам изведнъж аз.
— Ще кажеш, ще кажеш, защото инак няма да те запиша ученик и ще ходиш да пасеш патките — започва по-кротко брат ми.
“Ех, голяма работа — мисля си, — с това ще ме плашиш.“ Но долната ми устна трепери и се готви за плач.
— Хайде, казвай, че виж колко много чакат още.
— Няма да кажа!
— Защо няма да кажеш?
— Защото… защото… ти знаеш ба — изхълцвам аз и се хуквам към двора.
Като излязох отвън, видях мама, че пере на реката, дожаля ми още повече и надух свободно гайдата, та дано ме чуе. Реката обаче шуми и тя буха ли, буха с бухалката и не поглежда.
Хванах се с две ръце през корема и като си пуснах най-горния регистър, надскочих петолинието с цял чуперек.
Майка ми се сепна, изправи се и като ме забеляза, провикна се:
— Какво ти е бре, майка? Какво ти е бре, сине? Падна ли? Удари ли те някой?…
Аз пищя като приклещен.
Мама прецапва реката, тича към мене и вика още по-силно:
— Герге бе! Гергее! Защо реве детето бе? Какво му е станало?
Брат ми се показва през прозореца, смее се и дума:
— Нищо му няма, нищо! Урока си не знаеше само! Първия урок си не беше научил, затова плаче!

Чудомир

Последвайте страницата ни във фейсбук, за да получавате своевременно всяка наша статия:


https://www.facebook.com/Вестникар-100432005720082/

Leave a Reply

Your email address will not be published.