Малко ми е да живея.
За първи път видях облаците отгоре. Но не тази мека стелеща се бяла покривка, а кълбета от пара, застинали насред нищото в купола на нашия свят.
После се почувствах толкова бедна и в същото време някак богата.
Бедна, защото то не е щастие, да го нарека щастие; не е и почуда, да я нарека почуда..то е някакъв ансамбъл от емоции и чувства, дето не мога да му хвана ритъма. И ме кара да глупавея пред нотния лист и да не мога да изпиша ни една нота. Толкова бедни сме хората, че само нямотата би ни отивала пред богатството на този свят. И ние немеем.
И наред с тази невъзможност да възпроизведа едно усещане от допира ми с този чуден свят, стои една възможност. Възможността ми да осъществя този допир. И ето как в своята бедност, аз богатея. Богатея, изпълвайки сетивата си с всемира. И ми е хубаво че ме има, и че живея и че ето вече толкова време на тази земя, а не съм видяла почти нищо. И си казвам само ебаси. Ебаси, братле, и хиляда години да бъда и пак ще го гледам като пале този живот. И пак ще се пуля насреща му и ще ми е малко да го живея.
Христина Коемджиева
Последвайте страницата ни във фейсбук, за да получавате своевременно всяка наша статия:
https://www.facebook.com/Вестникар-100432005720082/
About The Author
Post Comment