Глад


Обадих се за в Центъра за контрол на заразите преди поне час, вече би трябвало да са тук.
Иска ми се вече да бяха дошли. Тъмно е, нервно ми е, пуши ми се.


Съседът от третия все още дъвчеше крака си, и това ме изнерви. Изнерви и жена ми може би още повече. Сигурно защото тя го откри първа. Искаше да отиде до магазина, нямахме цигари и нищо за ядене. Е, не можа. Облече се, излезе, и се върна бяла като платно след половин минута. Никога не съм я виждал толкова уплашена, за шестте години брак, нито веднъж. Дори когато за малко се отърва от оня бус на улицата. Разказа ми, а аз я гледах тъпо и се чудех коя дъска й хлопа. Небивалици някакви. Излязох и аз. И видях.


Съседът беше долу във фоайето, седеше по будистки маниер, почти с гръб към мен. Когато се приближих малко, чух ръмжене. Огледах се, но не видях кучето му. После осъзнах, че ръмженето идва от него, и се засилва, когато се приближавам. Точно както прави овчарката му, когато си мисли, че искаш да й вземеш паничката. Главата му се движеше леко нагоре-надолу, като че ли кимаше на някой пред него. Приближих се още малко, за да видя. Главата му спря движението си, леко се извърна към мен и тогава чух ръмженето. Погледнах, и пред него нямаше никого. Там беше левият му крак, изглежда беше счупен, извит под неестествен ъгъл, и имаше кръв. Кръв имаше и на устата му. Дали пък…?


Отдалечих се. Ръмженето спря, главата наведе и се задвижи и чух мляскане. Стоях вцепенен и не знаех какво да направя. Не зная колко време го гледах, може би 2 минути, може би час. Мляскането спря, главата му се вдигна и се завъртя към мен толкова бавно, че почти чух скърцане. Устата му беше още пълна с кървавата каша от собствения му крак, а в погледа му нямаше нищо човешко. Опита се да се изправи, но не успя, и започна полека да се приплъзва по пода към мен. Намерих това за доста зловещо, затова на свой ред започнах да отстъпвам. Той най-накрая излезе от седналата си поза, опря длани на мозайката и започна да се придърпва към мен със страховита скорост. Тръпки пробягаха по целия ми гръб, никога не съм виждал нещо по-страшно. Зарязах всякаква грациозност, обърнах се и хукнах.


Стигнах до вратата ни, влязох и я затръшнах. Погледнах през шпионката, съседът седеше на два метра и гледаше право в мен като че ли знаеше, че го гледам и аз. Наведе се, огледа крака си, помириса го, вдигна го пак, но не успя да стигне нищо, беше останал само кокал. Пусна го и се огледа. Сигурно не видя нищо интересно, защото се отпусна. Продължих да гледам. След мъничко ръката му започна да търка корема му и той изведнъж стана неспокоен, нетърпелив. Заоглежда се пак бързо, мисля че ме усети зад вратата ми – как ли ме усети? – защото се хвърли към нея, удари се и падна назад. Хвърли се още два пъти и явно разбра, че няма да може да мине. Оттегли се на разстояние и зачака, но ръката му все повече разтъркваше стомаха му. Седна, вдигна другия си крак и го поднесе към устата си. Не можа да я стигне. Явно си спомни как го беше направил преди, защото вдигна крака си, хвана го с две ръце и рязко го изви в обратна посока. Направи това още два пъти, докато накрая дори зад вратата ми, успях да чуя изхрущяването. Седна, повдигна безпомощния си крак и впи зъби в него. Като че ли не беше ял четири години, така изглеждаше. Облегнах се с гръб на вратата и затворих очи. Жена ми ме гледаше уплашено, но не й разреших да погледне. Нямаше да й хареса.


Какво ли му се беше случило на човека? Никога не е бил нещо различно от учтив човечец, леко оплешивяващ счетоводител на средна възраст. Единствения му приятел беше кучето му, което сега не се виждаше никъде. Дали пък и него не беше изял? Как ли е успял да го пребори? Въпроси, въпроси… Чух раздвижване отвън и погледнах. Съседката от петия етаж се приближаваше към нас. Тя винаги е била малко глуха, и трябваше да й се вика, за да разбере. Отворих вратата, за да я предупредя, но канибалът отвън веднага спря пиршеството си и започна да се надига. Жена ми трясна вратата и ме погледна умолително. Погледнах отново.
Съседката почти беше стигнала до него, когато той се извърна и с ужасяваща скорост се метна върху нея. Тя запищя, жена ми запищя, съседът заръмжа, а аз се разкрещях от ярост, вдигнах старовремския ни чадър-сувенир със стоманен връх, отворих вратата и с отскок го забих в тила на съседа. Той изрева, изправи се, помъчи се да го достигне, не успя и с все по-отслабваща сила, се свлече на земята и остана там неподвижен. Погледнах старицата, имаше драскотини и ухапвания, но мисля, че не беше успял да й прекъсне нещо жизненоважно. Пренебрегнах кръвта й, цапаща ризата ми, вдигнах я на ръце, занесох я до нейния етаж и й помогнах да измие кръвта от себе си, после измих и моите ръце. Докато взимах кърпата, усетих погледа й върху мен, погледнах я и видях как очите и помръкват, изгубват блясъка си и стават почти прозрачни, а устата й постепенно се озъбва. Не губих време, изскочих през вратата, тръшнах я и чух как бабата се удари в нея отвътре.


Разказах това на жена ми, тя все повече пребледняваше, и се съмнявам че можеше да издържи още много. Обсъдихме какво бяхме видели, не стигнахме до никакви изводи, а само до още повече въпроси и догадки. Значи това нещо премина от него в нея след като я нападна. Значи сигурно е вирус някакъв. Огледах себе си, с изключение на изцапаните ръкави, нямах никакви рани, което беше добре. Огледах и жена ми, и тя нямаше. Значи всичко е наред, стига да не е нещо във въздуха, или да се пренася по някакъв друг начин след контакт със заразените. Трябва просто да се барикадираме и да изчакаме ония с изолационните костюми.
Просто да изчакаме Центъра по контрол на заразите да дойдат най-сетне и да се справят с това.


Иска ми се вече да бяха дошли.
Тъмно е, нервно ми е, пуши ми се.
И съм гладен.


Много, много….. много гладен.

Филип Узунов

Leave a Reply

Your email address will not be published.